Прозаичен  фолклор битуващ в читалищата на територията на област Смолян
Съществен  акцент  в  дейността  на  читалищата  в  област Смолян  е  работата  за  съхраняване и закрила на нематериалното културно наследство на Родопите.
Новите евро параметри при които ще се насочва културната политика на читалищата, изисква да се търси реализация на българската култура в най-широк мащаб, ярко поставен  на фона на културното многообразие на балканския регион, Европейската общност и световната цивилизация.
Това изисква да се познава приоритетната насоченост не само на региона, а и културата като национална и международна политика.
Създаването на културни връзки със страните от Европейския съюз значима част от  читалищната дейнос
Традиционно разказване
В своя “класически” вид, когато най-пълно се разгръща като цялостна духовна култура, българският фолклор е характерен за средновековното село–едно относително затворено, еднородно и постоянно като състав общество, в което всички се познават, в което комуникацията е пряка и в което общностният живот доминира над частния. В това  общество разказът, разбиран в най-широк смисъл като сюжетно повествование, присъства навсякъде:чрез разкази се обяснява възникването и развитието на света, обясняват се нормите, които го структурират и са негова движеща сила (в етиологичните, етическите и есхатологичните легенди); чрез разкази се представя житейският път на човека, възможностите му да управлява своята съдба, качествата и недостатъците на характера му (във вълшебните и битовите приказки, в анекдотите, в приказките за животни); пак в разкази се описва историята на човешката общност или на отделни родове, историята на познати местности, или пък значими събития от миналото (в преданията за селища, местности, герои и пр.); с разкази се обговаря всекидневието – с кого какво се е случило, какви са събитията в държавата, какво става по света.В миналото, когато грамотността и книжнината са били по- скоро изключение, значителната част от получаваната и разменяна информация е била чрез разкази.
В границата на устната народна проза се наблюдават два дяла – приказна народна проза и неприказна народна проза.В прозаичният фолклор на територията на област Смолян, са застъпени три вида приказки:вълшебни, битови и за животни.Фантастичните приказки, приказките за животни и някои от битовите се разпространяват сред децата.Анекдотите, преданията и легендите се коментират сред възрастните.Приказките за животни се делят на два дяла: приказки за горски животни и приказки за домашни животни.
Приказките, разпространени в читалищата от област Смолян не са много и се срещат във варианти, известни в цялата страна. Вълшебните приказки в местната разказна традиция са  за превъзмогване на трудности, възтържествуване на правда, намиране разрешение чрез невероятното, чрез чудесната измислица и са показател за мирогледа на хората.Във вариант на приказката “Тримата братя и златната ябълка” мотивът за подземния свят – един от добре известните образи “оня свят”, се среща и тука.
Разказаните приказки запазват фабулата от вълшебните приказки, но има изменения в художествената интерпретация.
Суеверни разкази
Стилът на тези творби не е подчинен на определени изисквания, както в приказката, но в структурата им се повтарят някои задължителни елементи:
С кой се случва;
Описание на случая;
Изход.
Герои в много от фантастичните приказки е момиче, преследвано от мащеха.В приказката са налице вълшебните мотиви. Продуктивен е делът на хумористичните приказки за Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Този жанр разширява своя обсег.В прозаичния фолклор слабо са застъпени и разкази за самодиви, които тук са известни като мома омаяла юнак (спасен с поставяне на босилек /биле/ в дрехата). Те са изградени върху основата на стари митове. Народната фантастика е създала свръхестествени митични същества, в които е олицетворила природните сили и стихии.Те са и поетически метафори, в които народът дава израз на своите чувства и мечти, пориви и копнения.Това е своеобразен бунт срещу строгите норми на патриархалния морал, срещу битовата традиция, своеобразно проектиране на човешки преживявания и стремежи върху митическите образи.Такива приказки са:за влюбения в самодива мома, за бягството от семейството и семейните задължения-страстен порив за любов, копнеж по волен живот сред потъналата в тайнствена сила красота.
Предания
Делът на не приказната проза включва и разкази за демонични същества. Народните предания и легенди заемат важно място сред прозаичния фолклор на българина.
Преданията, според Цветана Романска, като фолклорни творби – преданията винаги имат отношение към историята на определен народ. “Срещу това, продължава същата авторка, легендите имат за предмет вярванията и суеверията на хората.”( A- трак. предание;B-легенди.) Почти не се прави разлика между предание и легенда.Те се преплитат и взаимно се допълват.Голям  брой предания имат за сюжет помохамеданчването, както и съпротивата към него.Като самостоятелна група се определят преданията за скали, урви.Те са възникнали като отражение на историческата действителност. Този мотив е познат добре из всички краища на България и в песни от героическия и исторически епос.
Митология
Стратиграфия на сведенията за т.нар. “тракийска митология”
Според античните автори в Родопите е живяло най-силното племе- бесите ”не покорявано от никого”. Като се следва стратиграфията на сведенията заключаваме, че т.нар. “тракйска митология”-е двупластова: а/ранен- микенския (XV и XIII-XIIв.пр.н.е.), съдържа отзвук за политически живот в прототракийското общество.Има сведения из митологията за Дионисовата династия: Дионис (считан зa син на Арест и Артемида, тоест-Бендида); Харопс, Ойагър и ( Орфей-в Родопите от ранната класическа епоха);
б/ късен- (т.н.Омиров) образувал се през преходния период към желязната епоха затвърдил се докъм ср.на VIв.. Източник e на сведения за: Орфей, Резос…. Ксантипп (след поражението на персите при Платея в 478 г.пр.н.е. и успеха на Ксантип, траките на Терест получават възможност да завоюват земи в югоизточна посока към Проливите)..; Наблюдения в епоса на траките на Пейрой (спом.в кн. с вр. Перелик) сочат, че принадлежат към най-старите пластове на “Илиада” и са измежду носителите на бронзовата култура (451:281-283 в посоч. съч.на Фол –67стр.).Сведенията на Омир за Тракийските първенци главно от втора и десета песен на “Илиада” у Златковская те са посочени за периода IX-VIIIв.пр.н.е. (542:200 в посоч. съч. на А. Фол) по възприетата стратиграфия на пластовете-спом. известия ще принадлежат към микенската древност. Архаични черти в политическата организация на траките, сочат, че принадлежат към държавниците от ахейски тип (пос. съч. Фол …110 стр.) Източници  сочат, че Пейрой е син на Имбрас. Синът на Пейрой Ригмос, който дошъл при Троя, бил убит от Ахил (48: XX 484-487 посоч съч.Фол…).; Из”Силата на корена”,2003 г.. Н Мачокова/там може да се запознаете и с археологически сведения за Богинята Майка -Бендида и с учение в древна Тракия, свързано с култа към Орфей – Тракийски Орфизъм.
Според вярването на траките, населявали някога българските земи, в далечно време Родопа планина била прочута с красотата си девойка, харесвана дори от боговете.Те скрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена.Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял огромни каменни грамади, за да я скрие от останалите богове. (Разказва се, че от тези каменни грамади израснали пловдивските тепета.) Ала като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил красивата девойка и тя станала планина.Дебрите на тази планина били огласяни от чудните песни на най-прочутия певец,  Орфей , с които той омайвал птици и животни. Скитал веднъж Орфей цял ден из планината и поседнал на един връх да почине. Залисан от прекрасната гледка, която се откривала пред очите му, не забелязал как от една зейнала скала излязла триглава змия-чудовище. Щом зърнала унесения момък, тя повлякла туловището си към него, изплезила чаталести езици с гъста отрова.Търкулнали се камъни и събудили Орфей от унеса му. Изтръпнал той – нямало къде да избяга, само скали били наоколо. Скован от страх, той запял. Песента му била толкова пленителна, че змията застинала на място и се заслушала. Орфей гледал омаяната от песента му змия и продължавал да пее – песен след песен. Разказват, че три дни и три нощи не секнала песента му. Змията-чудовище бавно прибирала отровните си езици, стиснала уста, протегнала се и легнала на земята. И както слушала, на третата нощ заспала непробуден сън. Щом забелязал, че змията спи, Орфей скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа планина. Къде е отишъл след това, никой никога не разбрал. Но родопчани запазили в паметта си прекрасните му широки и протяжни мелодии, които и днес живеят в чудните им песни.
Има и друга легенда за планината. В много далечно време имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той странял от хората, от техните съблазни и крамоли. Живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни.Далеч се носела славата му, можел той да вдигне на крак тежко болни, да възстанови слабите, да отвори очите им за природната хубост. Много народ се извървял при него, да дири лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия планински въздух, с благите слова на родопския отшелник. Дълго живял поп Слав и дълги години помагал на хората. От признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име – Попславова или Славеева планина. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се заличавал. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и днес Попславова поляна*
Името на планината Родопа е познато от древността. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието е позната като Славееви гори. Смята се, че е произлязло от името на тамошния владетел Слав. Турците пък я наричали Доспат – може би от деспот. Родопите са разположени в най-южната част на България и са с дължина около 250 км. и ширина – стотина. Из родопските долини са се промъквали големи армии (на Александър Македонски, на Октавий, на турския пълководец Лала Шехин). С Родопите са свързани подвизите на Момчил юнак, на деспот Слав и Иванко.
Използвани източници:Огнянова, Елена.Достигнало до нас.Предания и легенди.София, издателство „Отечество“,1984.Легенди Орфей – вечната легенда за любовта.
Орфеевият  слънчев диск

Орфей е не само митологична фигура, позната от народни легенди, но и историческа, и политическа личност. Според някои изследователи именно Орфей е религиозният реформатор, който стои в основата на синтеза между слънчевото и земното начало – върховното достижение в развитието на тракийската религия. Орфей е известен като владетел на тракийските племена биетони, едони, кикони, одриси и македони.
Орфей е и едно от имената-прозвища на върховното божество на траките. Най-прочутият певец, поет и музикант на Античността е бил и лечител, прорицател и владетел. Характеристиките могат да бъдат много повече, но и тези са достатъчни, за да се разбере, че Орфей е един от най-сложните митове на древността.
В представите от древността Орфей несъмнено е тракиец. Смята се, че е син на тракийския цар Ойагър (Самотен ловец) или дори на самия бог Аполон и музата Калиопа.С вълшебните звуци на своята лира – дар от Аполон – и със своите песни Орфей имал чудната дарба да омайва хора, диви животни и хищни птици. Дори „дърветата и камъните го следват с удоволствие и слушат изтръпнали в захлас”. След едно посещение в Египет Орфей, по съвет на кентавъра Хирон, помага на Язон в подвизите му и участва в похода на Аргонавтите за търсенето на знаменитото “Златно руно”. Той е необходим на героите заради чародейните си песни, чрез които те преодоляват опасностите. След завръщането си при траките Орфей се жени за Евридика. Когато тя умира, ухапана от змия, любовта на певеца е толкова силна, че той слиза в подземното царство, за да си я върне обратно. С песента си Орфей очарова лодкаря Харон, който превозва душите на мъртвите и триглавия Цербер, като накрая успява да трогне дори Хадес. Последният връща Евридика при условие, че докато тя не види слънчева светлина, Орфей да не се обръща назад към нея. В нетърпението си обаче Орфей не се съобразява със заръката и така губи завинаги любимата си.
Приказната и неприказната проза
Тук не се отличава от традиционната. Срещаните творби са общи с тези в останалите етнографски области и това потвърждава дълбоките корени на устното народно творчество. Ползвана лит,. Диников, Български фолклор БП, С ., 1972 г.;Албена Георгие ;Ива Димова, ”Силата на корена”,2003 г., Н Мачокова.
Голяма е ролята и на читалището, където децата се запознават със световната и българска литература.Комуникативните системи (интернет, радио, телевизия…) ежедневно разширяват познанията в прозаичния фолклор и днес той има съвременен облик.
Активната дейност на читалищата от община Смолян е носител на добър модел за популяризация наопита им.

“Надежда-1950“ , с. Бедан
Битката за Беадно
Битка като битката за Беаднос в Родопите не е имало. Защитник като Гордю войвода друг не се помни. Другата голяма битка, т. нар. „Родопско Косово“ край Триград , отново е начело с Гордю войвода.
Горе над Воча, на зъбера гол, крепост навред се прочула.
Облаци виели бял ореол над извисената кула.
Турци нахлули от всички страни, облак обвил небосвода.
Едър и горд като тез планини срещнал ги Гордю войвода.
Блага Димитрова. „Балада за Беаднос“
Нощта превали и месецът изви сребърен сърп над боровите гори в Родопите.Долу, под главната бойница на крепостта Беден, се мярка сянката на конник.Щом звукът от подковите на коня заглъхнаха, пред двойната кована порта,по зъбчатите кули наскачаха и се врязаха надолу бойците на войводата Гордю.
-Хей, стой! Кой си ти?
-Под стените конникът издигна очи нагоре към кулата и викна, като размахваше ръце:
-Гончия… Гончия Драгин!…Ида от Грохотно и Триград.
-Кого дириш?
-Войводата Гордю!
В нощната тишина тежката, обкована с железни пултове,врата заскърца, зазвъняха синджирите над дълбоките ровове с вълчи ями. Вдигнатият подвижен мост бавно се заспуска надолу.
Като влезе в крепостта,конникът чевръсто скочи от коня си и стoтникът го поведе по каменните стъпала на главната крепостна кула.
-Казвай, Драгине! – рече припряно Гордю и се облегна на широкия си меч. – Какво научи?
-Ида от Смолян и Стойките, войводо.Бях и в Мугла.Два коня смених из пътя…
-Е?
-Агарянски табори аскер идат на сам…Разпитвах планинците…Насам по реката Чая, към Зареница и Павелско, вървели таборите на Джадит Али, а тук- към Девин ,в прохода на Въча, идели главните орди акинджийска конница с техния паша мирлива Ибрахим. Разказаха ми овчарите: долу, далеч из Пловдивското поле, към крепостта Кричим се чувал тропотът на конете им, ехтели тюмбелеци,гърмели диви викове на полуголите им главатари…
Черните очи на войводата засвяткаха.
-Хм!А в Девин беше ли , Драгине?Готвят ли се за бой момците?
-Готови са, войводо.
-А в далечната Мугла и Смолен?
-Изкопали са вълчи ями,ровове, отвън и вътре в крепостта.Зазидали са яките зидове…Струпали са бурета със запаси, делви и жито…Ала народът по планинските колиби е изплашен. Бяга по крепостните кули и твърдините.Турска сган иде…Войводата стисна зъби.
-Добре, добре Драгине!Нека заповядат поганците! Силни и яки са нашите калета: и Баткун,и Раковица,и Устина.Ще им надробим хубава попара. Ще помнят те чия земя са нападали….
…И настъпи нечувана битка по родната земя пред крепостта Бедан…Като черни скакалци – в многобройни и гъсти колони – се зададоха най напред акиджиите, спахийската конница на турския пълководец мирлива Ибрахим.
Гордю се метна на коня, развя соколово знаме и размаха тежкия си меч.
-Напред, братя!
Разтвориха се широко крепостните врати и Гордю със своята отбрана конница полетя срещу акинджийските табури…Не! Българските конници нямаха остри ятагани, не блестяха в брони, железни ризници и шлемове – те бяха бедно облечени –в кожуси и опинциала в яките си жилести ръце стискаха дълги коси и тежки боздугани,брадви и върлини, геги с железен топуз накрая или скриви куки – косери. Гордите им викове прокънтяваха в планината.
-Бийте поганците!…Бийте поганците!
Те се впуснаха по гъстите родопски лъки, гдето се пъстрееха орлови нокти- клинавче и уравник, орлов звездел – жълто цвете- и звъника, посечено биле и посечена трева – равнец, утайка, чумотрън и татул…А защо конницата на Гордю излетя из дъбравите и се загуби? Бягаха ли?
-Басъм!… Гонете гяурите! Дръжте ги!- викна пашата мирлива Ибрахим.- Табори, в атака!… Развя се пиперено червеното им знаме с полумесец и звезда. С огромен див вик се впуснаха след Гордювата конница черните арабски коне на акинджиите. Ала едва що бяха преминали и средата на китните гъсти лъки край крепостта, акинджиите от конете си започнаха да се премятат през глава и заораваха телата си в тревите, копитата на конете се препъваха и забождаха в нещо страшно и гибелно – конете цвилеха безпомощно и жаловито, грохваха, утрепани и пребити в праха и понечваха ли някой да се дигнат и възправят, отново ревът им раздираше небесата и тресеше планините…Полетелите редици на спахийската конница се разбъркаха, знамето на падишаха падна и кон върху кон връхлетя…Облаци дим изпълни равнината.От кулите българските стрелци наддадоха възторжени викове…
Отвисоко прозвучаха призивни бойни рогове. Тогава конницата на Гордю се обърна на зад и полетя срещу разбърканите турски конни отряди, чийто коне бяха убождали копитата си в изсипаните в гъстите треви ковани четириноги железни шипове…Акинджийцката конница на спахиите удари на бяг.Цели три дни и три нощи из далечните турски шатри не се чу биенена тюмбелеци , не се развя знамето на падишаха, не се показа нито един спахия. Турските табори мълчаха.И отново се дигна соколовото знаме към крепостта на Гордю. Гордите планинци с изключително хладнокръвие и непоклатима храброст отстояваха нападенията на агаряните.
Четиринадесет дни и четиринадесет нощи от непрестъпните върхове на твърдината бойците на Гордю разбиваха многобройните табори на мирлива Ибрахим. Изливаха се казани с вряла вода върху главите им, хвърляха тежки каменни крусове, гора от запалени насмолени стрели се сипеха , звъняха мечове, чуваха се ударите на секирите и тежките боздугани , събаряха се стълбите, възправени към високите крепостни стени, глави се режеха с дългите криви косери…
Крепостта на Гордю не се предаваше. Яростният отпор продължаваше.На четиринадесетата нощ стана чудото.В тъмната полунощ, когато турските стрелци от въздигнатите подвижни дървени кули прехвърляха запалени стрели да всеят суматоха у борците на крепостта, войводата Гордю извика стотника и му рече:
-Пуснете вълкодавите!
В тъмнината крепостната врата се отвори.Триста едри овчарски вълкодава, разярени, с бесен лай и вой се впуснаха върху налитащите низами от турските табори.Настана страшно зрелище.Зверове и хора се вкопчиха в неравна яростна борба.Овчарските кучета скачаха и се мятаха върху низамите, събаряха ги и изневиделица на каменистата земя късаха и ръфаха месата им. Ръмжаха, виеха като срещу вълча глутница и се давеха с тях…
Изумени от неочакваното нападение на овчарските вълкодави, подплашените низами хукнаха да бягат през глава.
-Вай, анаджим! Вай, Аллах…
Тогава войводата Гордю поведе борците из задната крепостна порта през тайния ходник, дето покрай тясната планинска пътека, по която минаха, зееше страхотна дълбока урва между скалите и крепостта. Урвата отгоре беше закрита с кръстосани тънки елови клонки и шума, камъш и засипана с рохка пръст.
И щом турските низами отведоха надалече вълкодавите, друг табор аскер потегли към отворената крепостна врата и нахълта в крепостта. Тайната врата край процепа на скалите зееше отворена.Те се впуснаха да догонят Гордювите борци , ала във тъмнината връхлетяха по тънките вейки и шумата и се сринаха в зинналата преизподня…
-Басън! Юджуюм! Нападение…И до сутринта никой не разбра какво бе станало с тях.
Когато бойците на Гордю се оттеглиха и влязоха в близката крепост Девин, тя беше изпълнена с жени деца и старци, дошли да запазят живота си под крепостните стени.
Ибрахим паша пада убит, а Гордю войвода е ранен. Българите се оттеглили към с. Триград и с. Ягодина. Гордю войвода потегля към Попина лъка, но от раните си умира.
Автор,проф. Сергей Герджиков доктор на Философските науки, роден в с. Беден. Представена в РЕКИЦ »Читалища» от Софка Попраданова –секретар на НЧ “Надежда-1950“ с. Беде

Легенда за Гордьо войвода
Там край Девин, задрямал в древните скути на китна Родопа, има селце – орлово гнездо наречено Беден.В шума на планината още отеква звън на мечове и ятагани и дивия рев на войската на Ибрахим паша, обсадили крепостта Беаднос.Начело на отбраната на крепостта бил Гордьо войвода – овчар от Беден и побратим на Момчил войвода.Той завел хората от селото, в крепостта за да ги защити от турците.Битката продължила дълги дни, но какво са шепа храбреци пред стотици озверели орди.Жени, деца и старци били изтощени от глад и жажда.Тогава Гордьо войвода казва на хората си ,да пуснат кучетата , и освирепелите животни се нахвърлят върху предните османски части.Така с люта битка и помощта на кучетата, войводата извежда част от хората извън обсадената крепост.Някои от тях били пленени и убити, сред тях бил и отец Наум, който е жестоко измъчван като забивали клечки борина под ноктите му, и я палили.По време на мъченията, Ибрахим паша го пита:
-Не ще избързвам аз главата ти да взема , преди това ще те запитам как зове се вашия водач?
-Гордьо той се вика, побратим на Момчила.За нас –бащица свят,със мъдрости богат, а за вразите е демон страшен, змей и сила.
-Що значи Гордьо на езика ви гяурски? Отец Наум, спокойно отговорил.
-Смел и непреклонен пред боляри и нашественици върли като вас.
-А кой е той – болярски син или на царя брат?
-Не е богаташки син, а един овчар от Беден селото, що в жарава огнена затрихте.Въпреки мъченията отеца не предал нито хората, нито вярата си и жестоко бил убит.
Пленени и оковани в тежки вериги били и две красиви девойки – Любица и Милица ,.след като ги видял ,Ибрахим паша решил да ги закара в Анадола , за да бъдат негови кадъни.Девойките молят пашата:
-Ибрахим паша, ефенди, ний веке пленници сме ваши , от утре с роден край ще се простим.Желаем ний за сетен път да зърнем,тез долини и била, с очи местата родни да прегърнем.
От хубостта им запленен каил пашата става:
-На стената се качете вий и разгледайте се околовръст пред онзи час на дълъг път. Момичетата се покачили на стената, хванали се за ръце, и се хвърлили в пропастта.
Цялото село било изпепелено , хората оковани във вериги боси , голи гладни .Многобройна турска войска тръгва след Гордьо войвода и хората му , оставяйки след себе си много трупове и изпепелени села.Една след друга падали крепостите в Родопите под ятагана на османският поробител. Последен защитавал горящата планина Гордьо войвода, който след падането на Беденската крепост се укрепил в крепостта Бабин град край Девин. След дълга и продължителна обсада на крепостта той успял да пробие обсадата и да се изтегли към непристъпните канари на Триградското ждрело. Ордите на Ибрахим паша го преследвали. При водослива на р.Триградска с р. Мугленска станало последното сражение между поробителите и планинците. Според преданието Гордьо войвода намерил подслон в Орловата пещера под връх Св. Илия, където починал от раните. Съдбата на планинците била решена. Планината потънала в кръв и огън. Местното население се разбягало. Едни намерили приют във вековните родопски гори, а други потърсили подслон в многобройните пещери.
Информатор – книгата на Атанас Калинов-„Защитниците на Беаднос“
Представена в РЕКИЦ ”Читалища”- Смолян,от Софка Попраданова –секретар на НЧ “Надежда-1950“ с. Беден

НЧ „Съгласие -1883“, с. Славейно
Кадънен бук
Пътниче, ако някога ти се случи да посетиш Преспанския дял на Средните Родопи, попитай къде се намира Кадънин бук.
Вярваме, че няма да се случи човек, който да не знае тази местност, защото тя с името си напомня на хората от този край за мрачните векове на падение и робство, за героизма и себеотрицанието на българина, за непобедимия български дух.
Края на ХVII век
И тази пролет нахлу бурно и неудържимо по склоновете на върховете Чил тепе и Енихан баба.Преспи сняг все още се белееха по усоите на планината, по сините чашки на минзухарите, превърнали ливадите в чуден лилаво-зелен килим, вече подсказваха за победата на пролетта над суровата зима.
През един от тези пролетни дни в планината пристигна Юсуф бей-един от големите владетелина земите в Родопите. Той беше извървял доста път, за да може да дойде и огледа прекрасните ливади и гори в Преспанския дял. Беят бе придружен от двамата си най-близки помощници и от други двайсетина силно въоръжени хора. Не устоял на настойчивите молби на любимата си и най-красива жена Айше, той беше я взел със себе си с малкия им син, почти пеленаче Ибрахим.Очаровани от прекрасното време и от по-прекрасния Балкан те останаха на бивак на една поляна, недалеч от един „Имарет”.Тук стана срещата между Юсуф бей и стопанина на тези земи Мурад бей, които на другия ден потънаха в сенчестия балкан,  за да го огледат и пазарят.На зелената поляна останаха майката и невръстният син.Люлката на детето, вързана на най-долния клон на един бук-великан, едва, едва се поклащаше.Седнала до един позеленял от тиня и мъх чучур Айше бе опита от ромона на кристалната му струя.Тя гледаше разсеяно безкрайния зелен килим от тучни ливади, планински върхове и щастливо се усмихваше на нещо свое.В този миг на душевен мир и усамотение, между букаците изскочи едър млад мъж, наметнат с ямурлук, изпод който Айше съзря зейналото дуло на пушка, а от силяха му се подаваха чифт големи пищови и нож с бял кокален черень.Мъжът беше облечен в дебели абени дрехи, а краката му бяха пристегнати в бели навои и обути в лешени цървули.В първия момент жената остана като вкаменена, а после с вопъл скочи и побягна към люлката на детето си..
-Недей се плаши, ханъм.И аз съм човек като другите.
Тези думи на младия мъж поуспокоиха донякъде жената и тя отново простря ръце над люлката, когато той тръгна към нея.
-Момче ли е, Айше?
-Момче е, аго-преборила се със страха си отговори Айше.
-Машалла!Да ви е живо и здраво, та голям юнак да стане…
-Чул те Аллах, аго…
-За какво сте дошли Айше, имот ли ще да купувате?
-Вярно, имот ще да купуваме, аго.
-Всичко има по тоя балкан, Айше.Лошото е това, че по него има и неща дето на вас не се бендисват.Това сме ние, хайдутите, ханъм.Недей се плаши, нищо няма да ти сторя.
-Ти от кои си?
Българин съм, Айше и че се борим за хляба си.Ала най-много се борим за свободата, защото хляб може да има много, но без свободата той не е сладък.
-За скъпото се плаща скъпо, аго.Вие сте не само страшни хайдути, а и добри стопани.Давам ти дума, че ще се помъча от сега нататък да имате и хляб и свобода.Юсуф бей винаги ми е изпълнявал желанията.
-Послушай ме, хубава Айше.Ще ти кажа истината.Затова съм дошъл.Ти, ти не си никаква туркиня…Айше.В жилите ти не тече нито капка турска кръв.
-Какво, не съм туркиня?Тогава каква съм?..Да не съм тогава българка?А, българка ли съм?
-Може да не ти е приятно беице, но ти трябва да знаеш, че в жилите ти тече кръв като моята.Българска кръв.Да, ти си българка.
-Докажи я твоята истина, гяурино!-устреми се към хайдутина разярената жена.Всеки може да ми каже каквото си и ска, но то трябва да се докаже.Докажи!
От очите и се стекоха две сълзи от безсилие и мъка.
-Добре сестро, ще се помъча да ти докажа, че ти имаш българска кръв.Кажи ми сестро, щом като си туркиня, има ли в твоя конак поне една жена, на която да кажеш майчице, сестро, лельо?Двадесет и пет години ти си расла в един студен, нерадостен дом.Почувства ли ласката на майка, сестра, на братче, баща?Любовта на Юсуф бей, колкото и голяма да е тя не стига, за да замени обичта на близките хора по кръв.Твоите братя и сестри са по балкана, Айше.Ти си родена в здрав, български род, но турците са го изклали.Останала си само ти- пеленаче.Отгледали са те поганците само за красотата на майка ти и са те потурчили.Възпитавай твоя син като българин, сестро, за да не се срамуваш след време от българите.Помагай на своите братя и сестри в техния нерадостен живот.Тр ябва да склониш Юсуф бей да купи тоя балкан.
Тогава ти ще си по-близо до своя изкоренен род и до нерадостните си братя и сестри.
-Сбогом, сестро.
-Българка.Аз съм българка.Тогава, тогава ти какъв си сине. След няколко часа групата на двамата бейове се завърна.
-Доволна ли си, Айше?
-От тоя балкан по-хубав не вярвам да има,Юсуф бей.Ако искаш да ми угодиш, купи го. Стопанинът на планината-Мурад бей остана доволен от думите на жената.
-Машалла, Юсуф бей, машалла.Къде намери такъв бисер?Хем умна, хем млада, хем хубава..
-Айше е дъщеря на Осман ага, този дето хайдутите го погубиха с цялото му семейство.Само Айше остана и бубайко ми я отгледа.Сетне се бендисахме и се взехме.
Внезапното намигване на двамата мъже и вмъкването името на някой си Осман ага, не убягнаха от погледа на умната Айше, чието досегашно непоклатимо убеждение, че е туркиня, вече бе сериозно разклатено, а мисълта ѝ се носеше из балкана и търсеше истината.
Минаха 5 години
Един ден в конака се разчу, че е заловен голям хайдук и ще бъде обесен на другия ден.Парлива болка удари Айше в мозъка.Един спомен я сломи до вечерта.Един глас я преследваше постоянно и безмилостно през цялата нощ.Тя твърдо реши, че трябва да помогне на този българин.В това състояние я свари Юсуф бей.
-Какво ти е, Айше, много ли си уморена?Довечера ще има голям курбан.Гяурски корбан ще дадем.
-Не, недей, бей!Недей го убива, Юсуфе!Лош,лош сън съм сънувала, лошо ще да стане и с нас.Аллах не е съгласен с тебе.Помисли за нас, бей.Дете имаш, жени имаш.Какво ще правим ние без тебе.Ибрахим е още малък.Кой ще ни защити.
Разчувстван от думите на разплаканата жена, беят разрови с пръсти гъстата си черна брада и промълви набожно.
-Аллах, какво да правя?Умни приказки ми дума Айше, но голямо е и желанието на моите хора да видят един неверник да виси на фортумата.
-Караибрахим!-извика той и плесна с ръце.Доведи ми гяурина.
Скоро пред Айше се изправи оня българин, който преди години я бе споходил при чучура.Капка кръв не остана по измореното лице на Айше и само спуснатият тестемел скри огромното ѝ вълнение.Само за миг тя откри очите си.Само за миг се срещнаха погледите им, но много неща си казаха.
-Какво реши, ще говориш ли, гяур!-попита Юсуф бей.
-Питаш ме, кой съм, бей!Щом ме питаш ще ти кажа.Отмъстител съм.Име, име нямам, а пък и да имам, то е българско.Хората от целия мой род са били работни и кротки и пак са ги изклали, защото са били българи.Мене ме отгледа един сляп старец.Той ми разказа как са били изклани моите братя и сестри, майка и баща, как са били извадени и неговите очи с нажежени железа.Виждаш ли бей, кой съм!Самото отмъщение.Обикалям от много години по балкана и отмъщавам за моите братя и сестри, по съдба и кръв.От въжето не ме е страх, бей.Мене ще обесите, но други сто ще излязат на моето място.Те ще отмъщават за мене и останалите нещастни българи.
Млък керета!Видиш ли я?-посочи той жената с пръст.Само тя може да те спаси.Тя ти стана курбан.Но всичко да си остане между нас!-Искаш ли да кажеш нещо, гяур.
-Какво да кажа, бей?Види се, хаирна и умна жена имаш.Не знам с какво съм заслужил втори живот, но щом като беицата ми го подарява, сполай й.Бог да и помага.
Обесването на хайдутина се отложи по неизвестни причини за другия ден.А през нощта той успя да избяга.
Минаха още 5 години
Един ден по време на лов, хората на бея намериха своя стопанин мъртъв под едно дърво.По тялото му не откриха никаква следа от насилие, но въпреки това всички решиха, че това може да бъде само работа на хайдутите.Наследник на закупените от бея земи остана единадесетгодишният му син Ибрахим, но поради неговата младост, ръководството пое Айше и двамата най-близки помощници на бея.
И прочу се Айше с доброто си сърце и към турци, и към българи.Години след това Айше посети оня балкан, в който бе научила истината за себе си.
На поляната не бе настъпила никаква особена промяна за толкова години.Оня величествен бук стоеше все така могъщ и хубав, впил здраво корените в земята.Липсваше само люлката с пеленачето и оня храбър българин, изправен до нея и настойчиво говорещ:
-Гордей се, че си българка, сестро!Не всеки смее да се гордее с това и то сега, когато сме под чужд ярем, но знай, че няма да сме вечно роби.Помагай на своите братя и сестри в техния нерадостен живот.
Сега под бука стоеше изправен хубав, снажен младеж с алено-червен фес на главата, а до чучура бе седнала кротко майка му Айше.Приликата между двамата бе удивителна.
Какво ти е, майчице?Ти не си добре!-продума развълнувано синът.
-Добре съм сине, добре съм.По-добре не съм била никога.Затова искам да ти кажа нещо.Когато затворя очи, искам да ме погребеш под този бук.И да не ми сложиш камък на гроба.Той много ще ми тежи.Искам този бук да ми бъде надгробен знак.Не знам къде съм родена, затова пък искам да знам приживе поне къде ще съм погребана.Разбра ли, синко?Искам и друго нещо.Този чучур да стане хубава чешма.
-Разбрах всичко, майчице.Обещавам ти, че всичко ще стане така, както ти искаш, но защо да говорим сега за това?Та ти си още много млада, нали?-изхлипа Ибрахим и отпусна глава в скута на майка си.Майка и син стояха дълго време прегърнати и потреперващи от плач.Най- сетне Ибрахим се изправи и погледна през сълзи майка си.Какво е хубаво в тоя балкан, майчице, но защо си нямаме никого?Като че ли от другаде сме дошли.
Хубаво е на мене и тебе, Ибрахиме, че си имаме всичко, но на работните хора не им е до каматни баире, защото си нямат хляб на софрата.Затова ме послушай, сине.Тоя балкан е твой и всичко има по него, но ако ги няма работните хора и ти ще кандисаш на каматни баире.Имотите много пъти сменят стопаните си, но хората, които живеят по този балкан ще си останат най-големите стопани на тази земя и ще се усеща от далеч, че тук е господар българинът.
Когато си тръгнаха от поляната, Айше съзря на петдесетина крачки самотен старец.Наближи го.Айше потърси погледа му, за да го заговори и изведнъж изтръпна.Вместо очи зееха две сбръчкани грозни дупки.Усмихващо се лице без очи.Ибрахим също забеляза, макар и по- късно тази подробност при стария човек.От това той се стресна, извика от ужас и скри  лицето в прегръдката на майка си.
-Добър ден, дядо-приближи се към него Айше и погали с голямо умиление ръката му, която здраво стискаше дебела сопа.Кой те осакати така?
-А, за очите ли питаш?Поганци ми затвориха света за цял живот.То беше отдавна.Трябваше да има петдесет лета оттогава.Поганецът искаше да ни смени вярата.То беше все едно да отрежеш корените на едно дърво и да му поставиш други.В ония години аз бях млад и як като скала.Имах си една мома, хубава като ангел.В оня страшен ден бях в гората с овцете.Не бях далеч от селото и чух страшни женски писъци и викове.По едно време видях, че към гората бягат много хора.Надявах се и Мария да е избягала.Гледах, гледах, но моята Мария я нямаше между обезумелите и отчаяни хора.В колкото очи погледнах в оня страшен ден и колко страх, мъка и ужас прочетох в тях.След като не дочаках моята Мария, побягнах като луд към селото.Когато стигнах всичко беше изгорено.На мегдана бяха изловени много хора, а пред тях бяха изтърсени куп фесове.Страшен рев огласи селото и околните  баири.Изведнъж един турчин се нахвърли настървено към купчината жени и деца и измъкна от там една забрадена жена с пеленаче в ръце.Беше моята Мария.В очите и нямаше никакъв страх.Когато оня звяр посегна алчно към нея, тя така му издраска очите и лицето, че той побесня и посегна с едната си ръка към ятагана, а с другата към пеленачето.До тогава аз стоях прикрит зад един дувар.Спомних си, че имам пищов в пояса си.Извадих го, прицелих се и гръмнах.Нахвърлиха се над Мария.Тя остави бързо детето на земята и бръкна в пазвата си.Измъкна едно хубаво ножче, подарък от мене.Когато стигнах до нея само дръжката на ножчето стърчеше от лявата ѝ гръд.Издъхна в ръцете ми.Бил съм като звяр.С неговия ятаган съм сякъл къде кого сваря.Опомних се, когато забиха нажеженото желязо в едното око и видях, че вдигаха онова пеленаче, което беше държала Мария.Някакъв ага се провикна властно.
-Никой да не пипа малкото гяурче!Мое ще да е!На моя Юсуф армаган ще го нося.Ако е момче, най-верен пазител ще му стане, а ако е момиче ханъма ще му бъде.От такава майка и малкото ще е тъй хубаво.
-Така моята Мария спаси една християнска душа от смърт, но не и от турска вяра.След години разбрах, че детето било момиче, Айше го назовали… Айше усети, че й прилошава и се облегна на дървото.
-Какво стана по-нататък, дядо?
-След това ми изгориха и другото око, дъще.Кръв се стичаше по лицето и тялото ми.Очаквах с радост смъртта, но тя не идваше.Болките ми бяха страшни.На другия ден ме намериха добри хора.Лекуваха ме много дни и оживях.Доведоха ми за дружина едно малко момченце, чийто родители бяха посечени през оня страшен ден.Димо ми стана като роден син.Порасна, а аз остарявах.Разправяха ми, че е станал много хубав и силен.Двадесет и пет години вече отмъщава за свои и чужди.
Старецът замлъкна.Айше стоеше като вкаменена след последните думи на стареца.По увехналите ѝ страни се стичаха горчиви изстрадали сълзи.Постави с милувка в ръката на стареца няколко златни монети, стисна нежно грубата му кокалеста десница и бързо тръгна надолу към своя син.
Минаха още 10 години
…И се прочу Ибрахим бей, дори извън своите земи с добрината и честността си към хората.Разлика не правеше между турци и българи.
През един хубав пролетен ден, в конака цареше някакво тягостно и напрегнато затишие.От няколко години някакво предчувствие се беше загнездило в сърцето на Айше.Чувстваше, че някаква зловеща ръка се е надвесила над сина ѝ.Грубото държание и похотливите погледи на свирепия Караибрахим и показваше, че конакът лежи върху барутен погреб.Страх и мъка засядаха в сърцето ѝ, когато Ибрахим тръгнеше на път, защото знаеше, че в конака нямат приятели.По едно време извън конака се чуха гърмежи и сърцето ѝ се обля в топла вълна.В одаята й нахълта бързо Караибрахим, ухилен злобно.
Айше скочи, не като за годините ѝ и погледна страшно турчина.
-Излез веднага, Караибрахиме!Казвала ти съм много пъти, това дето го искаш, никога няма да стане.Никой няма да замени Юсуф бей.Нямаш ли страх и срам от Ибрахима?
-От гяурско копеле не ме е страх, Айше…
-Какво рече, Караибрахиме?-устреми се тя към него, но внезапно изстрел откъм вратата угаси щастливото пламъче в очите й и я повали на пода.В следващия миг в одаята влезе ухилен друг турчин.В ръката си държеше все още димящ пищов.
-Аферим, Мустафа ефенди-потупа го по рамото Караибрахим.Хубаво удари гяурката.Майстор си бил.Конакът вече е наш.Моите хора сигурно вече са причукали и Ибрахима.Свърши се с гяурското господарство в конака. Я ела да видим какво е крила гяурката.
С една ръка той откачи бейската дреха и я захвърли на пода.В стената се откри малко долапче, чиято вратичка скоро полетя в огнището и бе обхваната бързо от пламъците.Пред очите на двамата убийци се откри невероятна картина.От дъното на долапчето ги гледаха празните очи на Иссуса, осветявани от плахото пламъче на малко кандило.
Змия в пазвата на султана-изрева страшно Караибрахим.
В този момент в конака се втурнаха хайдутите.Единият от влезлите бе този, „който изчезна онази нощ” от конака.Той пръв съзря проснатата на пода жена.
Нея са я причукали, милата.Изведете Караибрахим! Гласът му беше страшен и злобен.
По едно време тя въздъхна тихо и отпусна глава на пода.Жената бе ударена в сърдечната област и всеки момент можеше да издъхне.Димо я разтърси и изведнъж се стресна, когато жената отвори учудено очи и го погледна радостно.
-Къде е моят Иван, къде е синът ми Димо? Да, да.Иван.Когато научих от тебе преди тридесет години, че съм българка, още тогава за мене Ибрахим стана Иван, но никога не успях да му кажа за това.Само когато спеше, само нощем му казвах Иван, когато никой не можеше да чуе.Чаках да ми дойде последния час и тогава да му кажа.Благодаря ти за всичко дето стори за мене и най-много за онова, което ми каза под оня бук.Оттогава всичко в конака ми стана чуждо.И макар, че много неща говореха в твоя полза, не можех изведнъж да повярвам в онова, за което не бях и помисляла цели двадесет и пет години.И когато разбрах, че си бил прав, намразих целия конак и хората му.После Иван запълни живота ми.Научих го на много хубави неща, обикна българите като свои братя.
Войводо, хванахме доста, другите са избягали.Ибрахим бей е ударен лошо в главата.Какво да го правим?
-Доведете го веднага, Стояне!
В този момент в коридора се изтропа и вътре нахлу с разкъсани дрехи и увита с бели парцали глава, по които аленееха големи кървави петна Ибрахим.
-Майчице-извика той и се хвърли обезумял към стихналата на пода жена.Този негов тревожен вик я изтръгна от припадък и тя отвори очи.
-Иване, синко-проплака тя и протегна треперещи ръце към сина си.Ибрахим се отдръпна поразен, а после падна до нея на колене.
-Какво ти е, майчице?Ти бълнуваш.
-Послушай мене, сине!-с последни усилия се изправи на лакти Айше.Ти се казваш Иван.Мълчи, умирам, а искам да знаеш това, което ми каза този човек преди тридесет години под оня бук…ти знаеш къде.Да точно това ми каза Димо.Каза ми, че съм българка.От оня ден ти за мене си Иван.Прости ми, че не можах да ти го кажа по-рано.Припомни си какво ни разказа оня сляп старец в гората.Неговата история е и моя история.От ятагана ме е спасила неговата Мария.А това е оня, неговият Димо.И да изпълниш моето желание, сине!Ей там, до големия бук, той си е мой, и запомни, без камък.Той ми тежа цял живот.
Последните думи Айше ги изрече в унес и след това щастлива издъхна.
Погребаха я хайдутите там, под оня бук-великан.И остана за вечни времена тази местност с името Кадънин бук.
Информатор- Гавраил Бручев-възрастен жител на селото
Представена в РЕКИЦ”Читалища”- Смолян, от Таня Чинкова Андреева -секретар, НЧ „Съгласие -1883“, с. Славейно

НЧ „Просвета -1942”,с. Лясково
Легенда за песента “ Овньо льо, вакъл каматан“
Легенда за песента “ Овньо льо, вакъл каматан“ , както и лясковският вариант на песента, който е уникален и не се среща в този вариант никъде другаде. Легендата и песента научих от дядото на съпруга ми. Той почина на 82 години.
Преди много години в Лясково отглеждали много овце. Дългоруни стада , витороги овни , закичени с чанове , които огласяли лясковската мерия с песните си. Лятото овчарите качвали стадата си горе в планината , където тревата била зелена,водата студена , а сенката дебела. А зимата , когато планината застудеело , карали стадата в полето, а по заможните в беломорие- то. Та по това време в Лясково живеел Адил ага. Той имал най- много овце в селото. Стадата му били най -охранени, овните- най-едри, каматни, витороги. Вървяло му в живота на Адил ага , всичко си имал – голям конак, много ниви, каматна булка, много жълтици, само едно си нямал – рожба. Дълги години скитали с невестата по врачки и баячки, по билкари и знахари, но детето не идвало.Най-личната до скоро невеста в селото станала суха като вейка, лицето  й повехнало и пожълтяло, а очите й все гледали тъжно. А пък Адил ага с всеки изминал ден ставал по-зъл, навъсен и затворен, но надеждата за рожба в него не пресъхвала. Всяка вечер той се молел на всевишния да го дари с дете, докато една свещена нощ пред него се явил белобрад старец.
-За какво се молиш , ага? – попитал старецът-За рожба се моля. Всичко ще дам – жълтици, имане само да ми даде всевишния син .
-Много са ти греховете, ага, много хора си огорчил, много лоши дела тежат на съвестта ти. За да поправиш стореното ти трябва покаяние. Не е лесно да станеш нов човек.
-Всичко ще направя, всичко…
-А ще заколиш ли 20 от най-хубавите си агнета на Гергьовден и да ги раздадеш ? И не само това …. – казал старецът.
-Ще можеш ли и това? От тук нататък милостиня и помощ на никого да не отказваш. Съгласил се агата. А старецът продължил:
-Ще се сдобиеш с дете , но няма да бъде син, дъщеря ще е, та хем ще е твое, хем чуждо. Ти ще я гледаш и храниш, на други измет ще прави.
Баш на Гергьовден Адил ага заколил 20 от най- охранените си агнета, раздал месото. „ Пре- кършил ногите на шейтанина” и от там насетне милостиня и помощ на никой не отказал.
До Димитровден невестата разбрала , че носи рожба под сърцето си. Родило им се момиче за чудо и приказ, колкото бил черен и смръщен агата, толкова по-бяло и засмяно било детето. Нарекли я Гюла, защото когато се засмеела, сякъш два червени трендафила цъфвали на бузите и.
По същото време в другия край на селото , в една ниска къщурка, на  единствения  сламеник на пода поело първите си глътки въздух малко момченце – Юсеин. Бедно било семейството на Юсеин, имали съвсем малко земя и няколко овчици, но били добри и трудолюбиви. И така двете деца расли едновременно  в двата края на селото. Едното  бедно, а другото богато. Станали мома и ерген за женене. Тогава в селото се развилняла страшна чума и отнесла родителите на момчето. Потърсило работа при  Адил  ага. Пазарил го за  овчар за едно агне и едни цървули на година . Радостен Юсеин си тръгнал и в потна видял Гюла.Погледите им се срещнали и сърцата им се разиграли.Още на  другия  ден  се  срещнали на бунаря и Гюла му дала китката си. Ден след ден се радвали един на друг.
Една вечер в конака на Адил ага дошли момаре да искат Гюла. Девойката разбрала какво се случва и побягнала при любимия си да съобщи  за нежеланите гости.  Стегнал се  Юсеин  и право при бащата на Гюла с едничката надежда –  да вземе Гюла за жена.  Разгневен агата го отпратил. Не можел да се примири с мисълта, че такъв голак като Юсеин ще вземе едничкото му чедо. А майка й тихо се молела, да не се изпълни страшното предсказание на белобрадия старец.
Въпреки волята на бащата, младите продължили да са галят и драговат. Обещали си, че след като се върне Юсеин от връх височкана планина, ще се вземат. Изпратила го Гюла с китка здравец и зачакала да дойде уреченият ден.
Дните минавали, и колкото наближавало времето, толкова по –нетърпеливи ставали  младите. Дни преди овчарите да  слезнат  в селото, Юсеин  се тежко разболял.  Останал  там с един вакъл овен , двадесет дребни шилета и вярнато си куче. Дните минавали бавно , а болеста оставала. Паднали бели снегове, заптисали пътя за селото. Никой не видял , никой  не разбрал как юнакът доживял до пролетта . Когато белият вятър отворил пътищата той задумал:
Дошло е време овньо льо
От туна да са вдигаме
от високана планина …..
По –бързо и от вятъра Юсеин стигнал до Лясково. Но вместо любимата го посрещнала ней- ната майка с черна кърпа и изплакани от мъка очи.
– Отиде си Гюла, стопи се като свещ по тебе. Отиде сиииии ..
Досетил се Юсеин какво се е случило–огън изгорил сърцето му, лицето му почерняло, очите му не виждали нищо, краката му не знаели къде вървят. Светът се затворил .Поел с малкото си имане в незнайна посока и нямало хабер от него. Остава само песента, която и до днес се пее:
Разболел ми се сирак Юсеин
На върх височкана планина
на Адиловине мандри.
Сички сюрии търнаха,
в равноно поле широко
Адин е Юсеин останал
Лежи болен, не става.
От болка  си глава не вдига
От слабост го ноги не държат.
Стани ми, стани Юсеин,
любе та чува във село.
Юсеин ги с очи изпрата
зорле си думи издума
-Вървите, върви овчари
В равноно поле широко,
Карайте вакли сюрии
Зелена трява да пассат
Студена вода да пият.
Носте здраве на Гюла,
Да не бърза, да ма чува
Я ще в село да слезна.
Остана Юсеин болан
На вър височкана планина
Със 20 дребни шилета.
Карагьоз до него лежеше
Вярно го куче чуваше.
Паднаха тежки снегове,
Вейнаха бели фъртуни,
заптисаха пътя за село.
Умориха дребни шилета..
Юсеин си болан лежеше,
дребни си сълзи ронеше,
самичак си думаше
Дали е буднъж бивало
Сакова бално притъжно
Де да е макя да доде
Водица да ми подаде
Знойчекан да ми обрише.
Пукна са лето пролето
Юсени са от болес вдигна,
Помами куче шарено,
Закара вакал карагьоз
-Овньо льо вакъл каматан
Дошло е време овньо льо
От ту да са вдигаме.
От високана планина.
Та ще да идем овньо льо
В нашено село Лясково.
Ага са в село подадем
Височко вдигай главана,
ситанко стипай с ноджинки
Сербез да цънкат чанове.
Та да та чуе любено.
Да дойде да ма посрешне,
Че сме са отколе видвали,
та ми са яце заболе.
Разказа: Чавдар Каменов Хаджийски Записа: Христина Димитрова
Легендата и песента печелят 1 награда Националния събор на овцевъдите в България 2015 година, в раздел Словесен фолклор.

Приказка за Чухалчето /птица/
Живяла някога в края на селото една вдовица. Тя била много бедна и от сутрин до вечер  и се налагало да работи по чуждите ниви и дворове за да може да изхранва единственото си дете – момченце. Колкото добра,грижлива и гальовна била майката към него, толкова по непослушен и инатлив бил той. Бягал от школото, крадял кокошки, мързелувал и не слушал майка си. Един ден майката се разболяла тежко. Не можела да стане от постелята , изгаряла от треска, жаждата я измъчвала жестоко. Помолила тя сина си:
-Моля те сине, вземи стомната и иди за водица, да си разквася устата.
След много  молби синът се съгласил. Грабнал стомната и сърдит хукнал към  кладенеца. По пътя си срещнал деца, които играели на криеница. Хвърлил стомната и се включил в играта. Часовете се нижели един след друг, детето продължавало игрите, а майката гаснела в къщи от треска. Викала дълго сина си, молела се за глътка вода, а той не идвал, и не идвал. Треската съвсем надвила бедната жена и тя с последни сили прокълнала сина си:
-Пиленце дано станеш , за майка си дано поплачеш. За капчица вода те молих, чу ли?
В този момент момчето се превърнало в чухълче. И до ден днешен прескача от клон на клон и пее:
-Чух, Чух, чух …..
Но вече било късно, майката отдавна я нямало ….
За това, деца, слушайте и уважавайте майките си, че майчината клетва е най тежка. Най – трудно се изрича, но винаги застига.
Разказа: Росица Димитрова
Записа: Христина Димитрова
Представена  в  РЕКИЦ  ”Читалища”- Смолян от: Христина Димитрова – секретар на НЧ „Просвета-1942”, село Лясково.

НЧ „Георги С. Раковски-1947”, с. Мугла
Предание за песента „Бела съм бела юначе”
Приетата за Химна на Родопа планина песен, ни отвежда във времена на насилие, в което мугленските девойки били принудени да се укрият в подножието на Карлък, далече от погледа на поробителя.Хайдушкото сборище също било наблизо и веднъж войводата съгледал едно от девойчетата. Влюбил се и поискал от пазителката им да се срещнат.Когато излязла с прикрито лице, той я помолил да го погледне и да отметне забрадката, за да види бяла ли е като снеговете на Карлък и ли смугла като ноща, а тя запяла. „Бела съм бела юначе, цела съм света ьогрела”. Само няколко стиха и пред нас застава космичен образ.Какъв  синтез на красота! Тя е като слънцето, което огрява целият свят. Каква съизмеримост между красотата на Планината и жената, която живее в нея….Народният певец изостря нашето естетическо зрение и ни насочва мислено към белите снегове на Карлък. Много са песните, където до най-съкровеното присъства именно Карлък. Интересна е нишката, която ни води към този връх, за да стигнем до извора на историческите пластове. Красотата е слънчева. Тя озарява душите на стари и млади, за това, там в мъглите на Карлък, едно овчарче изплаква мъката си на гайда по тази красота. Тук присъства тайнственото величие и загадка  на Карлък.
Домашни извори сочат за вярата на *траките в бога слънце, също така, че славяните са имали бог на слънцето – Дажд бог и тези песни са далечен отглас, в който човек се мери със слънчевата светлина .
Песен „Бела съм , бела юначе”
Бела съм, бела юначе,
цела съм света йогрела
Един бе Карлък останал и
той нищеше остана
ам беше в могла отонъл
В маглана нищо немаше
само една бяла момица
и едно ми вакло овчарче,
с меден ми кавал свиреше
Кавален дума думаше:
Горо ле, горо зелена,
галяни га са не зьомат,
техноно бално какво е,
то са сас нищо не мяса.
Забележка: Текста е отразен в книгата„Силата на корена”, Недялка Мачокова-Фолклорно, етнографско, филологическо и историческо наследство в Родопите от цивилизацията най-траките до най -ново време.
Представено в РЕКИЦ „Читалища”- Смолян от:
Анелия Гачилова – председател НЧ „Георги С. Раковски-1947”, село Мугла

НЧ“Пробуда –1903”, с. Стойките
Краткият престой на капитан Петковойв в село Стойките
Берлинският договор от 13 юли 1878 год. не призна Сан Стефанска България, като отне голяма част български земи, в това число и част от Родопите остана в турска територия. Това означава, че в пределите на Турция остават редица селища, които имат изцяло християнско вероизповедание.
В историята на родопския край има една светла личност-закрилник на родопското население – Капитан Петко войвода . Вечно безсмъртен!
От двете страни на така наложената граница войводата имал верни и скъпи приятели. При едно гостуване в тогава пограничното село стойките Капитан Петко войвода отседнал в къщата на Сотир Кайков. Обикаляйки границата в един хубав слънчев ден войводата стига до Караджов врис, където минавала самата гранична линия. В това време, докато той се любувал на родопската красота, от Смолянските колиби идва един българо –мохамеданин  да  си събира дърва за огрев. Събрал човека дърва и тъкмо когато се готвел с въженцето да си ги сложи на гръб, войводата, който до този момент се криел зад един дънер наблизо запитал човека, няма ли добитък та ще носи дърва на гръб?
-Нямам си ефенди; пък имам дребни дечица и трябва да ги грея.
В този момент Петко войвода бръкнал н кесията и дал на човека няколко човека.
-Вземи да си купиш добиче, аз след три дена ще бъда пак тук дати честитя за добичето.
На уречения ден човекът дошъл с хубаво муле, а войводата го попитал дали са стигнали дадените от него пари.
-Тези артисаха – понечил човекът да върне останалото.
-С тези ще облечеш и нахраниш децата – рекъл войводата.
Човекът покорно се поклонил,целунал ръката му и се разделили поживо, поздраво.
Тази случка ми беше разказана от моя пръв учител и голям общественик Захари  Ан. Мурджев. Той пък я чул на живо от самия Сотир Кайков, които освен домакин на войводата, често обикалял заедно с него по границата.
Разказа:Тодор Тороманов
Представено в РЕКИЦ „Читалища” от:
Мария Пичурова – библиотекар на НЧ „Пробуда – 1903” с.Стойките

НЧ „Братан Шукеров – 1953”, село Върбина
Легенда за Махмуд ага
„Ага си Махмуд отишел в Гюмюрджюнен касаба. Трие е деня престоел, на четвъртия се разболел.
Зетен му до него седеше и тихо му ромонеше:
-Ха бърже дедо тювбена, тютюнен, вино и ракиена, шераиен и амфиена….”
Така започва песента за Махмуд ага от село Союджук – сегашното голямо среднородопско село Върбина. Като учител в това село често я чувах да се пее. Реших да се запозная по- обстойно с биографията на Махмуд ага. Зер, песен за всички не се тъкми, а пък още по-малко реди!
Тук, сред нагънатите баири и чукари се простират китните местности „Бахтерица” и „Инаглово” която след завладяването на този край от турците се наричала „Хайдушка поляна”, защото била постоянно свърталище на страшни хайдути, и най-вече на страшния воевода Пею Шишманов. Всичко това, в недалечното минало е било личен имот на богатия и знатен Хаджийски род от Върбина. От този род на бял свят пръкнала една отломка, която като планински дънер здраво стъпила на земята. Родило се отроче от мъжки род и го нарекли Махмуд. Той бил среден на ръст, със силно телосложение – типичен планинец! Обичал своето семейство – жена си и многобройната си челяд. Еднакво свидни и скъпи му били и синовете и дъщерите. С дъщерите си случил. И двете задомил в знатни и заможни семейства. По- голямата дъщеря задомил в село Могилица, в богатия род на Агушеви. Техния конак и днес съществува и смайва погледа на посетителя със своята уредба и разкош. По-малката дал в  рода на Алишеговци – село Лъджене.
Домът му бил личен, разположен на хубаво място в караманската махала. Любимо място на Махмуд ага били сенчестите чардаци, където обичал да си почива. Своите многобройни аркадаши канел на почерпка и сладък мохабет в големия одер /салон/ целият застлан с пъстроцветни китеници и дълговлакнести халища. В този салон се събирали на меджа/низане на тютюн/ под завладяващите звуци на родопските песни. Със своите аркадаши често пъти се събирал и на открито. Неговият не пресъхващ хумор най-много ги събирал в Караманската кюприя. Махмуд ага бил честен и откровен човек, не обичал лъжата и измамата. При такива случаи – често кипвал и тежко му на този, който го е предизвикал. А от него хората с основание се страхували. Незнайно от кой и как, но той владеел идеално ножа и камата и можел от всяко положение с хвърляне във въздуха да разсече на две ябълка. За него него нямало значение как ще стреля – дали пред или зад себе си. Винаги улучвал. А пушката му била за чудо и за приказ. Единствено в Союджук той имал автоматична многопатронна „Винчестерк”-ка. Махмуд ага без страх се застъпвал за невинните, независимо какви са били те – българи, турци или помаци. За него всички били равни пред бога и смъртта. Изглежда, че времето не е успяло да заличи българското в неговия родословен корен. От старо време в село Петково в пазарния ден се извивали хора, като на едното играели момцит, мъжете, а на другото – девойките и младите булки. Един такъв ден в Петково пристигнали зетят на Махмуд ага и неговия брат от село Лъджене. Двамата решили да покажат малко бабаитлък. Когато се разпуснало женското хоро, те се юрнали и започнали да прегръщат момите и булките. Тази постъпка стъписала петковчани. Няколко мъже веднага се намесили самозабравилите се гоерои да спрат зулумите си и да напуснат селото. С негдувание двамата братя яхнали конете си в диво препускане и изчезнали. Още не слезли от конете те започнали да се оплакват на баща си, че петковчани уж безпричинно се отнесли грубо с тях и с тояги и камъни ги изгонили от селото. Баща им, също голям бабаитин без да провери каква е истината, веднага наредил на своите куруджии да яхнат коне и катъри и въоръжени с пушки и пищови да тръгнат с него за Петково, за да отмъстят за нанесената обида на синовете му. Още в началото на селото те започнали да палят къщите и да стрелят безразборно по селяните. Създала се голяма паника. В този момент кехая Вълчо се сетил за приятеля си Махмуд ага и осланяйки се на неговото безстрашие, решил да се обърне към него. С бързи катъри, по най-преките планински пътеки, той се отправил за село Союджук. Махмуд ага веднага се отзовал на молбата му, въпреки роднинството си със зулумджиите. Когато се изкачили на връх „Света Неделя” те видели димящите запалени къщи. Махмуд се спрял и гръмнал няколко пъти с пушката си. Развилнелите се апаши чули изстрелите и разбрали, кой идва на помощ на петковчани. Изплашени, те офейкали обратно за селото си. За благодарност селяните заделили за Махмуд ага – кой овца, кой две, а кехая Вълчо му отделил десет от най-хубавите си овце. Това било началото на бъдещото замогване на Махмуд ага. Стадото му стигнало 2000 овце, много коне, катъри, крави и кози. За да смогва със стоката си, той наел аргати и куруджии /пъдари/. По- късно Махмуд закупил чифлик в района Гюмюрджина, където зимувал добитъкът му. В съседство до него било имането на богат и заможен албанец. Още при първата им среща в албанеца се породила завист. Махмуд се обличал богато, със скъпи украшения, а силяхът му бил натъкмен с най-хубавите пищови, ками и ятагани. Всичко това страшно много дразнело албанеца и той решил на всяка цена да му го отнеме. Една вечер, когато последните слънчеви лъчи лениво лягали  върху  морната  Гюмюрджинска  равнина,  в  дома  на  Махмуд  ага влезли трима непознати мъже. Той ги посрещнал сърдечно  и  ги  нагостил  богато.  Вежливото посрещане ги накарало да му разкрият истинската причина  за  тяхното  посещение. Албанецът ги изпратил да кажат на този надут българин да му предаде доброволно всичките си салтани и силяха барабар с пушката. Махмуд ги изслушал внимателно и ги помолил да предадат на господаря си следните  думи.  Бих  му  предал  всичко  което  иска  но  той  няма  нужната  сура  (муцуна)  да  ги  носи.  От   този   ден Махмуд ага станал по-внимателен. Една сутрин той вдигнал хората си тръгнал  на  лов.  Когато  приближил  мястото  за  ловуване,  той  им  наредил  да  спрат  и  когато  им  даде  знак  да  пуснат  кучетата, и  да  дойдат  при  него.  Здрачът  още  се  стелел  над  земята.  За  да не изплаши дивеча Махмуд се придвижвал внимателно върху коня.  На  един  завой,  където  гората  се  сгъстявала  той  спрял,  за  да  даде  знак  на  своите  хора.   В   същото време чул, че зад него се  зарежда  оръжие.  Без  да  трепне  той  вдигнал  заредената  си  пушка и през рамо гръмнал по посока на издадения звук. Чуло се остро пронизително изохкване  и  нищо  повече.  Когато  се  придвижел  до  мястото  той  видял  албанеца  да  лежи безжизнено облян в кръв. Когато придружаващите го  пристигнали, те го заварили седнал до албанеца и държащ в скута си обляната му в кръв глава.
-Не исках да  го  убивам!  Стана  неволно.  Знам  че  рано  или  късно  Аллах  ще  ме  накаже  за това! Убих един незащитен човек…….
Минали години и при едно сбиване неговият син останал за винаги с  едно  око.  Младежът който неволно го ослепява, страхувайки се от Махмуд ага, забягва от селото. Когато агата разбира, кой е виновен за предизвикателството за боя, наредил да издирят младежа и да го доведат при него.
-Аз ти прощавам момче, казал той, защото знам че това е наказание от Аллаха, наказание за дето някога убих албанеца в Гюмурджина.
Бил хубав следобед Махмуд решил да отиде на чифлика си в „Бахтерица”. Яхнал коня и се понесъл в добро настроение по стария римски път. Някъде по средата на пътя забелязал, че срещу него се движели на коне двама турци, а между тях едно муле влачело нещо. Когато се изравнил с тях той видял, че мулето влачело почти умрял човек. Спрял турците и ги запитал защо са повлекли този нещастен човек? Те го познали и веднага му отговорили че това е гяурин, който не рачи да им стори поклон и затова те го наказали така. Дебелата жила по средата на високото му чело заиграла издайнически. Събрал сили да се въздържи и процепил през зъби:
-Незабавно го пуснете! И се молете на Бога, че в добър амин ме срещате!
Турците изплашени пуснали възрастния човек и бързо запрашили в обратна посока.
Един ден Махмуд ага бил със своите аркадаши в местността „ Гробието”. Той седял върху камък, облегнат върху дебел дънер. От към селото се задал човек с пушка вдигната високо  над главата му. Махмуд ага без да се заглежда продължително в него, казал на приятелите си: Към нас се задава въоръжен циганин, ако не е така напикайте ме! Не минало много и пред тях застанал въоръженият циганин, изпратен да извести на Махмуд ага на другия ден да се яви в конака в Устово. Приятелите му останали изумени от способността му да раз-познава хората от такова далечно разстояние. Тогава той усмихнато им казал:
-Познах го по начина на носенето на пушката. Само циганин може да носи така високо вдигната своята пушка.
Неговото гостоприемство било пословично. Това и слабостта му да се събира с християни  и да си попийва с тях ракия хич  не  се  нравело  на  турците.  Това  му  качество  се  дъл- жало и на все още не пресъхнала в жилите му гяурска кръв, която от  време  на  време  кипвала и започвала  да  се  бунтува.  Макар  и  начетен  за  времето  си  човек,  той  не успявал да намери  верният  отговор  на  много  въпроси. Много неща от  далечното  минало си остават непрогледен мрак за него.
В началото на Руско – турската война през 1878г. в Устово се установило казашко кавалерийско поделение. Като  се  изхождало  от  трудно – проходимите  родопски  пътища,  от несигурността на положението, на отделните бойни единици, била издадена  заповед,  вечер на  всяка  цена  да  се  прибират  в  Устово.  Една  вечер  във  Върбина  пристигнала  една  казашка  сотия.  Всички  били  облечени  в  бяло, на  прекрасни  бели  коне. Сякаш   били подготвени за боен парад.  Щом  се  научил  за  тяхното  пристигане,  Махмуд  се облякъл парадно и излязъл в центъра на селото,  за  да ги  посрещне.  Когато  се  изправил пред казашкия командир, за да  разсее всякакво  подозрение,  той  свалил  калпака  си,  извадил от  канията  своята  сабя  и  с  дръжката  напред  му  я  предал.  Това  предразположило дружески казашкия командир и той се ръкувал лично с него.  Като изхождал от напредналата вечер и до Устово .  Махмуд  ага  поканил  командира  да  му  стори чест и да отседне с поверените  му  солдати  в  неговия  дом.  След  известно  обмисляне. командирът  се  съгласил  и  всички  били  настанени  удобно  и  нагостени  богато. Рано на другата сутрин отпочинали, казаците тръгнали за изпълнение  на  своите бойни задачи. Турците и  гърците  гледали  с  омраза  на  популярността  на  Махмуд  ага.  Тази омраза  се  изострила  и  от  алчността  им  към  неговото  огромно  богатство.  Те търсели  начин  той  да  бъде  премахнат  и  богатството  му  в Гюмурджина  – разграбено. Това им се отдало през пролетта на 1900г. По време на заседание в  Меджлиса  в Гюмурджина, на който Махмуд ага бил член, неприятелите му  успели  незабелязано  да  сипят отрова в кафето му  и  след  няколко  дни  той  починал.  Усетил  че  не  ще  го  бъде,  той  свикал  своите  близки  хора  и  на  всеки  според  заслугите  им  завещал   имота, добитъка  и  останалото  богатство,  намиращо  се  в  Гюмурджина  и  в  района  на  с. Върбина.  Този  момент  е  отразен  ярко  и  във   финалната  част  на  песента  за  Махмуд   ага:
„Махмуд сетни сили събрал и към вси се тихо обърнал Елате близко до мене желан ще въсиет да правем:
Моена бела кадъна със седем реда алтъне халал да и са с такъман.
Мойне овце белички и мо мойно конче хранено халал да му са Мехметю…”
Автор:Трайко Филипов
Представено в РЕКИЦ „Читалища”- Смолян от:
Румяна Ангелова-секретар, НЧ „Братан Шукеров – 1953”, село Върбина

НЧ „Екзарх Стефан – 1872”, с. Широка лъка
Легенда за Алтън Маруда
Алтън Маруда била широколъчанка. Расла в село, усмихвала се на слънцето и се надпявала с горските птици. В цялата околност нямало като нея. От сутрин до вечер ходела по горските поляни, вила разноцветни венци от горски цветя, с които кичела черните си коси. Обикаляла върховете на Перелик и с песните си пленявала планината, а с голямото си сърце –хората. Всеки юнак тръпнел по нея. А когато със ситни крачки отминавала, нарамила ведрата с бистра студена вода, всички я заглеждали със скрита завист. Пленила Маруда сърцето на младия овчар Калин. Изкарвал той стадото си, изваждал кавала засвирвал тъжно. Свирел за голямата си и чиста обич. Маруда щом го чуела, изкачвала се на най-високия връх и му отвръщала с песен. Между тях се родила любов, каквато се раждала само в планината.
Но завидяла им Родопа, намръщила се и подшушнала за нейната хубост на юруците, които владеели съседната планина. Една вечер Калин пак засвирил с кавала. Маруда пак се изкачила на върха и запяла. Дочули я юруците и решили на всяка цена да отвлекат хубавицата. Налетели връз нея, хванали я и я качили на коня. Юрукът смаян от хубостта й я гледал секунда-две, после започнал страстно да я целува и прегръща. Маруда не могла да понесе тази гавра. Без да разбере насилникът, тя измъкнала камата му и я забила в големия препасан с дебел пояс корем. В предсмъртна агония той се опитал да я задържи, но паднал от коня и се търкулнал в пропастта. А Маруда освободила се от него се скрила в Ледницата-дълбока и мрачна пещера. Юруците дълго я търсили, но не могли да я намерят, да открият нейните следи.
Минало доста време. За Маруда нищо не се чуло.Калин станал тъжен и замислен. Свирнята  му секнала. За голямата мъка не можел да намери утеха. Веднъж той спрял на високия камък, любимото му място и пак извадил кавала. Погледал го, погледал и засвирил. Мелодията като тъжна въздишка отеквала в планинските усои. Чул той ехото и спрял. Нещо припарило в гърдите му, а после се надигнало и заляло с влага очите му. И тогава….някъде дълбоко от земята той чул песента на неговото изгора. Спуснал се към пещерата, извадил кавала и весело засвирил. Песента на Маруда ставала все по-силна. Лутал се той, търсил я, но напразно. Само ехото и песента му отвръщали. Колко я търсил не се знае. Когато се изморил.спрял на горния водоскок, извадил кавала и пак засвирил, но Маруда не му отговорила. Разбрал, че я изгубил завинаги, той не можал да понесе голямата мъка и издъхнал.
Не след дълго хората ги намерили-и двамата протегнали ръце един към друг.И в смъртта си те искали да бъдат заедно.
Представено в РЕКИЦ „Читалища” от:
Гергана Чотрева – секретар на НЧ „Екзарх Стефан – 1872 ”, село Широка лъка

”България 1937”, с. Могилица
Приказки около каминат
Битова стая с камина. Бабата и по-голямото внуче навиват прежда, дядото нещо си дялка, по-малкото внуче гледа през прозореца.
Внуче 1: Каква прекрасна вечер! Как спокойно вали снегът навън и трупа ли трупа, а тук вътре е топло и уютно и огънят примамващо пука.
Внуче 2: Стига си стояла край прозореца унесена в мечти, а си намери  по-полезно занимание.
/Внуче1 сяда край камината при останалите и известно време мълчи/ Внуче1: Бабо, бабичко мила, разкажи ни приказка.
Внуче 2: Ха! Сега пък приказка. Вече си голяма за приказки, мила сестричке.
Дядо: Надали има чилек дето да е голем за приказки. Приказки слушат и малки и големи и всички има какво да научат от тях.
Внуче2: Ти пък дядо. Не знаех, че и ти слушаш приказки. Добре тогава, бабо, по-добре й разкажи някоя история за върколаци и вампири, че да се стресне малко.
Баба: Йе за върколаци и вампири не знаем, син. Ам знаем че по есва време на годинаса ходят поганци. Етей им викахме едно време.
Те излизат посред нощ и обиграват и додеват на людесе до порви петли. В Исьовци един чилек са го йехнали като кон и са го карали да ги носи доде имел сили.
Внуче 2: Това не е вярно!
Дядо: Може и да не е, ама жинове чостиш са видвали. В долно село накъде е имело жин – нафорляло е с чорни махалчитини. В нашса махала – три жине е имело и имена са си имали! Внучета: Олеле!
Дядо: Ам жинска сватба колчиш са чували? Ама само са я чували, оти тя е невидима – видват са само сенки – на сватбарине, невестана, качена на муле, а пък са чува музика – топане, свирки… Не един и двама заморкнали извонка са са разбуждали и са гльодали как върви сватбана. А пък месечинкана огрева нагизденана невеста…
Внуче 1:Бабо, разкажи ни за самодивите.
Баба: Ние ги не знаехме самодиви ам им викахме диви жени. Те са се отколе загубили ам белким ша са сетя некво. /Мисли/ В Надарце е имело градина – в градинана посят грах. Отишла е накаква жена по работа и гльода в грахон люлка от повет направена, пък в люлкана бебе. Огльодала са женана, никутро не видела, и зьола бебено. Ага след малко дошла майкана – дивана жена – и га видела празнана люлка са разрукала: “Мило, мило, драго! Мило, мило, драго!“ Другана жена са е уплашила, сетила са е какво е сторила и борже си е оставила детено в люлкана.
Дядо: А за стопанин разказвала ли ви е баба ви? Внуче2: Не, разкажи ни ти дядо.
Дядо: Всяка вода и коща си има стопанин. Той си пази имота и тея дето живеят в него, ама други люде буннож и пади. Еней в една коща са са сбрали госте. Насядали са по миндерине и кой къде найде, пък върху тех е имело рафтове с наредени тикви. Стопанинът меса не бендисал гостене та зафатил една по една да бута от рафтовене тиквине. Другож пък съм слушал, че в Черешово, долу дено са къшлине, е имело вода и тя е била със стопанин. Не давал никутро да я наближа освен людене дено са живели там. Рекъл един чилек да си наточи и неква сила го фатила и го фърлила ей там далече.
Баба: То какво ли е не имело преди – и жинове и дракуси, и диви жени и стопани. Ала от как пуснаха тока и лампите врут са загубиха. Затова немойте да ви е страх. Разпитвайте старисе и помните зам да има какво да разказвате и вие на вашите деца.
Дядо: Пък знае ли се? Може да дойде време пак да почнат да са приказват на людете.
Разказа:
Минка Юрюкова – 75години, Златка Димитрова – 73 години, Чавдар Каменов – 52 години
записал: Елиза Хаджиева Представено в РЕКИЦ”Читалища”от:
Захаринка Узунова –председател на НЧ ”България 1937”, с. Могилица.

НЧ“Кичика-2005″, с. Сопотот
Легенда за Кичика
На Юг от Рудозем,вляво от пътя за Чепинци,в небето се извисяват заоблени канари,които мерят ръст с обраслите в дъбове и буки околни върхове.Скалният масив е недостъпен за преодоляване от всеки.Дълбоко под скалите са галериите на Рудник” Рибница”.Легендата е  за Ерим папа,чието богатство потънало под скалите на Кичика……..Било отдавна.Имал Ерим стада кози.Изкусни мандражии преработвали млякото,което давали.През едно лято господарят дошъл в долината необичайно рано.Току-що се била пукнала пролетта.С него бил и синът му.Довел го баща му с надежда мекият климат ,козето мляко,чистият въздух да му помогнат да оздравее.Дали от млякото или от въздействието на природата,момъкът бързо се оправял.Радвал се бащата.Излизал рано сутрин господарският син,бродел из горите,в долината,изкачвал се и на близките върхове.Къпел се понякога и в бистрите води на река Арда.Мамели го и канарите на Юг,където пасели стадата им.Девойката се къпела спокойно във водите на близкия вир.Ободрявали я хладните пръски обличала се и продължавала пътя към мандрата.Спрял се веднъж на скалата над вирчето господарският син.Погледът му се реел из долината,следял полета на птиците,галел игривите подскоци на Чангърдере.Загледан във водопадчето над скалата,момъкът онемял.Не вярвал на очите си.Към скътаното между скалите и дървета та вирче вървяла жена.Млечната и белота се сляла с пенливите води.Руси коси се разпиляли по течението на бързея.Девойката излязла от водата и се припекла на слънце.От този миг всеки ден момъкът от рано се скривал над скалата срещу вирчето.Затаявал дъх да не трепнат листата и да не прогонят момичето.Лягал на скалата и дълго стоял в омая.Припълзял до скалата,надвесил се над вирчето да я открие.Рой златни монети се изсипали от джоба му,търкулнали се и цамбурнали в успокоените води на вирчето.След миг девойката отново се гмурнала във водата.Момъкът инстинктивно се отдръпнал от скалата,да не наруши прелестната игра на момичето с пенливите води.Изправила се бързо.От дъното я гледали безброй жълти очи.Докоснала се до тях.Извадила ръце,разтворила длани,бляснали на слънцето златни монети.От къде бяха дошли те,кой и ги бе пратил?Огледа се девойката наоколо,обърна се към надвесената скала,но не видя никого.Погледна пак във водата.Водният принц бе изчезнал.А как  я  пареше погледът му!Дали отражението във водата бе видение,приказна измама,лъжа?А намерените монети!Не бяха ли те истински? Пареха я в пазвата й. Бръкна,извади една,погледна я .Беше досущ като тази,която някога носеше майка и.Обзе я тревога.Някакво смътно предчувствие се нагнезди в мисълта и.На другия ден девойката само мина край вира.Погледна в спокойните му води,потърси там водния принц,но не го откри.Излезнал бе той от водната приказка и я спря на пътеката.Дали стоящият пред нея сега момък бе оня,чието отражение бе видяла вчера?Погледна го тя.Дали той бе окъпал монетите,които лежаха до моминската и гръд?Мисълта,че може би бе изложила пред него моминската си белота,я изчервяваше.Момъкът заговори нещо,но непозната бе речта му.Очите му пламтяха.Говореше езикът на любовта….Чула бе Кичика,че господарят дошъл със сина си.Досети се.Пред нея стоеше не друг,а той-господарският син,водният принц от скалата.Господарят виждал промяната у сина си и се радвал.Кичика се спирала често на заоблената канара,гледала към долината,сякаш търсела нещо.Чували понякога и тъжната и песен.Измолвала някога и реда на братята си,за слизане към мандрата.Когато веднъж девойката се готвела за потегляне с катърите,бащата я спрял;-Сега аз ще те отменя.Остани да си починеш и поошетай в дома ни.Изпратило момичето баща си с натъжени очи.Видял бе веднъж малкия брат златна монета в ръцете и,попитал я от къде я има.
-Водният принц ми я дари-рекла му тя, и с усмивка я скрила в пазвата.
Намерил и баща и една от монетите в постелята на чедото си.Виждал бе той такива у господарските ръце.Затова вместо нея бе слезнал старецът към мандрата.Търсел господаря си,но не го намерил.В очакване на девойката срещнал бе момъкът баща и.Хубав бил.Харесал го кехаята,но не бил той за чедото му.Чужденец е.Не искал бащата да се раздели с дъщеря си.Да остане тук,би му я дал за жена.Сигурен бил,че синът на господаря не би заменил бащините си палати с колибите над канарите.Връщал катърите кехаята към скалите и мислел за чедото си.След няколко дни старецът пак подал повода на катърите в ръцете на Кичика.Искал за сетен път да разбере за срещите на младите.Тръгнала девойката към долината.Искало и се просто да хвръкне,а катърите вървели така бавно по криволичещата пътека.Водела Кичика катърите и мислела за водния принц.С любов,сърма и коприна,свила бе китка здравец за него,скрила я бе до сърцето си.Девойката ми на край вирчето ,огледа се във водите му с надежда да преоткрие някогашното си видение.Водният цар бе проследил слизането на девойката и я чакаше на пътеката.Катърите спряха.Кръстосаха погледи четири очи.В този миг лек ветрец грабна момкови думи от устата му,даде ги на ехото,зашепнаха ги листата и долината се изпълни от звучната им песен. Девойката извади китката и я подаде .За момината  китка сложи той на ръката на любимата си златен пръстен.Златна огърлица блесна на бялата й шия.Долината ечеше.Тържествуваше,празнуваше,ликуваше любовта на девойката Кичика и момъка Ерим.Гледаха от далече и две бащини очи.Проследил бе бащата чедото си.Видял бе всичко.Не бе позволило само старческото сърце да прекъсне мелодията на този сладък химн,на любовта.Надвечер девойката се върнала на канарата.Посрещнал я баща и с питащ поглед.-Обичам сина на господаря,не скри Кичика.-Хубав е момъкът ,но е чужденец.Не е за нас-на един дъх изрече бащата.-Идеш ли с него,никога очите ми не ще те видят вече.Опитало се момичето,да увещае баща си.Молило го то, да я даде на господарският син,но той все мълчал и оставал непреклонен.Решил бе вече повече да не пуска чедото си към долината.Надявал се,че след време дъщеря му,ще забрави момъка.Срещнал се бе и с господаря.Разказал му всичко.Дълго бе го молил,до отведе сина си.Разговарял бе неведнъж и господарят със сина си.Казал бе той последната си дума:-Ти ме доведе тук.Не млякото,не въздуха-излекува ме тя.Възроди ме,дари ме с любов.Ще крепи душата ми тя,ще краси живота ми.Отстъпил господарят да отведат девойката.Не отстъпвал само кехаята.За да спре пътя и  до долината,измолил той от господаря да наредят от скалите до долината дървени улеи. Ще сипват в тях млякото,за да не слизат към мандрата.Дал дума господарят.Речено- сторено.Наредили улеите.Направили и големи котли.Сипвала девойката издоеното мляко в улеите.Стичало си то надолу и пълнело котлите.Срещите между девойката и момъка прекъснали.Капели в млякото горещите сълзи на девойката.Изплаквала тя своята мъка и улеите я отнасяли в долината.Пращала с тях там любовта си.Пиел момъкът топло мляко.Поглъщал с него и сълзите на любимата си.Лекувал се.Заседнели ли някъде по улеите бисерните капки от очите на Кичика,прегаряли те дървото.Потъвали проронените бисери от очите на девойката дълбоко в земята и разцъфвали в разноцветни кристали.Водният принц живеел в душата и,блестял в очите и.Криела го тя от погледите на баща и братя,но те го виждали.Потърсила тогава девойката нощите.Когато заспивали вечер мъжете,излизала тя на канарата,разпалвала факла и дълго я размахвала.Бродел в ниското ден и нощ синът на господаря и търсел погледа на зелените изумруди в очите на девойката от скалите.Забелязал една нощ Ерим на канарата огън.Размахвала Кичика факла.Надявала се,нейният принц да види огнения и зов.Отговорил веднъж той на раздвижените пламъци с огън.Видяла го тя,оставила факлата и заслизала към мандрата.Буйналият в непрогледната нощ огън я теглел с незнайна сила.Срещнали се,нощта засияла,мракът прогонен от любовния светлик отстъпил.От тогава Ерим вечер напускал стаята си,а Кичика слизала от канарите….Наближавала есента.Вечерите захладнявали.Жълтеели листата на дърветата.Застягал се и господарят за път.Готвели се мандражии да изпратят тежък господарски керван.Пълнели мехове сирене,нареждали кашкавалени пити,притваряли качета с масло и извара.Следейки неспокойната си дъщеря,стягала се и бащината душа.Една нощ намерил бащата постелята на чедото си празна.Чак призори се върнало момичето.Досетил се старецът за причината,за отсъствието на Кичика.Не казал нищо на девойката,но посветил за това синовете си.Решили те,всяка вечер след лягане да се измъкват тихичко от постелите си  и да завардват единствената пътека към долината.Спрели те нощните срещи на сестра си.Било последната нощ до заминаване на господарския керван.Шетнята на хората над канарите стихнала късно.Едва чакала заспиването на мъжете,грабнала Кичика приготвения вързоп и заслизала към долината.Спуснала се девойката към пътеката между канарите.На теснината между двата камъка забелязала Кичика силуетите на братята си.Завардили били те единствения изход към долината.Върнала се девойката на канарата.Огънят в долината горял все така буйно.Запалила пак факла,стъпила на канарата и я размахала.Видял Ерим огнения знак и се досетил.Тръгнал към скалите.Зовяла го Кичика.Факелният знак стигнал и до очите на братята.Тогава станало чудото!..С пламтяща факла в ръка видели братята,как сестра им полетяла като орлица към долината.Не повярвали на очите си.Застинали те на местата си.Вкаменила ги като несменяеми часови силата на сестрината им любов и женска вярност.Такава е случката с Кичика .Бащата на Ерим починал.Завещал той на сина си богатствата под канарите.Всяка пролет идвал Ерим под скалите с надежда,да срещне своята орлица.Ровел земята,търсел златния наниз на невястата си,но не намирал нищо.Потънало за винаги богатството на Ерим в недрата под скалите.Смесило се златото с млякото и бисерните сълзи,в земните недра под Кичика.Пазят и сега братята скалите на Кичика и богатствата под тях.Днес постоиш ли малко тук,ще видиш и един излизащ изпод земята вагонен поток,натоварил Еримовото богатство.Прехвърлиш ли поглед към заоблените канари,ще те посрещнат най-напред братята.Щедро раздават на хората тежки късове олово,цинк,пирит и застинало в кристали щастие.А горе на Кичика,меденият глас на кавала се слива със сладкия звън на чановете.Оглася долината и ехото,дошло от вековете,разказва чудната легенда за богатството на Ерим папа.
Разказа: народно предание Записа:Азифе Карлийска
Представи в РЕКИЦ”Читалища”от Азифе Карлийска НЧ”Кичика 2005”, с.Сопотот
Материалът е предназначен за включване на читалищата от регион Смолян в програма
„Пловдив – Европейска столица на културата 2019“.
Читалищата, като едни от първите и самобитни центрове на културата в региона, имат изключително важна роля и значителен принос в многообразието на европейската култура.
Посредством участието на читалищата, в реализиране на проект-Виртуална платформа за културен образователен обмен-младежите протягат ръка, като част от Проекта Пловдив Европейска столица на културата 2019, ще се разшири обхвата на големия европейски проект за да се генерира ново поколение публики с разнообразно общностно участие.
Недялка Мачокова, ръководител РЕКИЦ „Читалища“, област Смолян.